Доброволчеството като мисия
Ще ви разкажа как открих любовта си към това да помагам на хората и да участвам активно в неправителствени организации, но за тази цел ще трябва да ви върна 7 години назад във времето.
Тревогите на един пловдивски дванадесетокласник.
Всичко започна през есента на 2008-а. По-специалното на тази година за мен не бе Олимпиадата в Пекин или пък Европейското първенство по футбол в Австрия и Швейцария, а това че бях последна година в училище и се готвих да кандидатствам в някои от по-елитните университети в Англия. За разлика от българското образование в Английските университети се кандидатства още през зимата на предходната година и за да бъдеш приет, трябва да покриеш доста критерии. Едно от основните неща, от които зависеше моето следване, беше нивото на владеене на английски език, което за мое голямо съжаление не беше достатъчно високо. Поради тази причина ми се налагаше да ходя на частни уроци през седмицата и на 2 курса през уикенда, за да мога да се подготвя за TOEFL. Накратко, не ми оставаше почти никакво свободно време. Въпреки всичко се опитвах да балансирам нещата, така че да успея да дам възможно най-много от себе си, но нещата явно не се получаваха. Учителите ми не бяха доволни от мен, понеже не успявах да се справям с възложените от тях задачи. Не срещах подкрепа от родители си. Приятелите ми не ме разбираха, защо нямам време да излизам с тях, а момичетата бяха само мираж. Нямаше към кого да се обърна за съвет. С три думи – НЕЩАТА НЕ ВЪРВЯХА!
Как започнах да се занимавам с доброволчеството?
Знаех че трябва да променя нещо в начина си на живот, за да намеря някакъв смисъл и по-възвишена цел. Вдъхновен от Йордан-Йовковия разказ “Песента на колелетата” аз реших, че искам да направя себап (от турски език „добро дело“, „благодеяние“), надявайки се това ме накара да се почувствам по-добре. И така една поредна безсънна нощ, изпълнена с размисли, ми дойде прозрението, че мога да се присъединя към някоя доброволческа организация и да направя нещо добро за някого друг, освен за себе си. И въпреки изключително натоварения си график, аз бях готов да жертвам и малкото свободно време, което имах в името да направя поне едно добро дело. Понеже ми се отдаваше работата с деца (и по съвет на мои приятели), аз реших да се присъединя към организацията „Голям брат, голяма сестра“ – България. Изключително бързо и естествено изградих силна връзка с хората там. Не след дълго станах голям приятел (ментор) на едно 10-годишно момче на име Иван, което имаше проблеми с общуването, понеже беше по-срамежливо от другите деца в училище. Тогава моята цел и желание се насочиха към това да помогна на моя нов по-малък приятел, да промени живота си към по-добро, без дори да си давам сметка, че това ще промени моя.
Какво се случи после?
И така месец след като бях в организацията, през един слънчев ден, супервайзорът на „Голям брат, голяма сестра“ ми се обади по телефона и ми съобщи, че са ме избрали да замина за Маастрихт, Холандия и да представлявам България, заедно с още няколко младежи, във форум свързан с проблемите на европейското образование. Тогава съдбата ми ме срещна с Веселин Илиев от МСМРБ, който без дори да ме познава ми предостави възможността да пътувам, да разширя своя светоглед и да се информирам. Без дори да го осъзнава, той изключително много ме вдъхнови и ме мотивира да бъда активен гражданин и да помагам на хората да се развиват и подобряват. Той бе моята награда, за безкористната доброта, която направих, опитвайки се да променя живота на едно дете.
Мисията
От тогава до сега съм участвал активно в няколко младежки неправителствени организации. Инициирал съм и съм подпомогнал реализирането на много каузи и събития, които са достигнали до много хора. Имам удоволствието и честта да познавам и работя с изключителни хора, които допринасят за развитието на обществото ни всеки ден. Дори да успееш да промениш съдбата само на един единствен човек към по-добро, то всички твои усилия са си заслужавали. Да правя нещо значимо за другите, вдъхва смисъл в живота ми. Помагайки на някой друг да се развива, аз развивам себе си и се чувствам по-пълноценен. Момента, в който застане пред теб човек, погледне те в очите с усмивка, стисне ти ръката и ти каже „благодаря“, това е напълно достатъчно да оправдае безсънните нощи и часовете работа, които си прекарал в подготовка на дадена инициатива. Затова моята максима е, че трябва да помагаш, винаги когато можеш, без да мислиш за облаги или ползи. Съдбата рано или късно ще намери начин да те възнагради за усилията ти!
